Превратностите на съдбата

От балкона на панорамния апартамент светлините на града изглеждаха като продължение на звездното небе. Едва ли в града имаше място с по-невероятен изглед, но за човек решил да сложи край на живота си, това нямаше никакво значение. Мартин Стоев стоеше на перваза на балкона и както често казват в книгите, пред очите си виждаше живота си като на лента. А всичко беше започнало като ….награда.

Мартин работеше като мениджър от „средното ниво” в голяма международна корпорация. В действителност над него бяха само няколко представителя от висшия мениджмънт и въпрос на време бе Мартин да израсне, още повече, че той работеше много. Дните и часовете му бяха подредени и планирани до минута. Работата за него беше всичко. В нея влагаше ум и сърце и работохолизмът бе негова запазена марка. И без съмнение скоро Мартин щеше да седне във висш мениджърски стол, ако по едно злощастно стечение на обстоятелствата в компанията му не се бяха случили няколко последователни самоубийства на мениджъри, и по друго още по-злощастно съвпадение, проучването направено от висшия мениджмънт не бе установило, че това се дължи на прекомерното претоварване и стрес на мениджърския състав.

Решението на висшия мениджърски състав бе категорично и социално ориентирано, още повече, че статистиката изкарана от медиите бе нелицеприятна за имиджа на корпорацията. На най-натоварените ръководители беше наложено да ползват отпуска задължително, а едва ли имаше по-натоварен човек в компанията от Стоев. Никой не си спомняше някога той да е излизал в отпуска и което е още по-невероятно, никой не си спомняше да е виждал Стоев за момент зает с нещо различно от работа. С тлъст фирмен бонус Стоев трябваше да изкара един месец отпуск по награда.

Отначало Стоев не беше обърнал особено внимание на това и беше продължил да си работи както цял живот си бе правил – отпуската си тече, а той си върши ежедневните задачи. Висшият мениджмънт обаче бе твърдо решен да накара Стоев да си почине за един месец - за да не го загуби…и мерките бяха категорични. Картите за достъп до офисите на Стоев бяха блокирани, последвани от служебната електронна поща, за да не работи отдалечено. Да притесняват Стоев по работа бе разрешено само на неколцина души…и то само след личното одобрение на CEO-то на корпорацията, което в общия случай бе по-силно от категорична забрана. CEO-то лично пожела на Стоев приятна отпуска заедно с брошура на няколко изпитани райски кътчета и Стоев разбра, намека му веднага.

С токова свободно време Стоев не знаеше какво да прави, а уж имаше толкова много неща за вършене. С родителите си не можа да се види, защото точно в този момент бяха на екскурзия в Индия. Срещите му с приятели от колежа го отегчаваха или дразнеха. Със старите семейните приятели просто нямаше какво да си каже, а някогашните му гаджетата се бяха задомили или сменили телефоните. След като прехвърли контактите от телефона си, Мартин откри, че те са предимно служебни и приятели с които да иска да се види няма.

Самотата беше още по-тягостна, когато Мартин се опита да се разходи из вечерните улици. Целия този шум, забързани хора го караха да се чувства още по-самотен. А и съдбата си направи шега. Точно както вървеше безцелно и разглеждаше витрините, изненадващо срещна бившата си приятелка. Преди години отношенията им бяха толкова близки, че за кратко даже живееха заедно. Погледите им се срещнаха и тъкмо Мартин да отвори уста, дребно русоляво момиченце дотърча до нея и видимо развълнувано завика: „Мамо, мамо, а пък татко си разля сока на сакото. Ама сам, аз само…”. В този момент се появи таткото, и шеговито заобяснява нещо, което Мартин не чу. Тръгна бързо без да мисли накъде и се опомни чак когато се заключваше входната врата. В къщи Мартин си наля голямо питие, бързо го изпи и наля ново. Самотата го натискаше като камък. Пусна си телевизора. По каналите дето превъртя се сменяха весели любовни сериали изпълнени с влюбени двойки или семейни сериали, в които се решаваха сложни дилеми от типа дали да се купи кученце на малката сестра или рибките са достатъчно. Мартин вече не броеше питиетата. Захвърли дистанционното на дивана. Тъгата му беше прераснала в отчаяние. В замъгленото му от алкохола съзнание изплуваха все стари тъжни случки свързани с раздяла и загуби. Мартин не виждаше никаква перспектива пред себе си и смисъл да живее….и това го беше докарало до перваза на балкона….

Като на сън Мартин виждаше светлинките на града в краката си. Може би вече мислено летеше към бездната, когато нещо го накара да трепне. Беше настойчивият звън на телефона. Безусловният рефлекс, изграден в годините да вдигне телефона си моментално, щом чуе специалния сигнал на звънене чрез който звъняха само членовете на борда на директорите си беше казал думата. Беше вдигнал телефона и съзнанието му колебливо се връщаше в нормалния си ритъм, докато познатия глас на CEO-то учтиво, но настойчиво продължаваше: „….и на мен ми се е налагало да бъде прекъсната отпуската, но виж, проблемът с отчитането на… резултати от тримесечието….а също така ще бъдете подходящо компенсиран…..ако може незабавно да се явите …. и ще направя каквото трябва в да сте до мен в борда… а също така ще платим и всички разходи свързани с пътуването, само да е по-скоро…”. Като насън Мартин бе чул гласа си: „Разбира се, още утре ще съм на линия…”, а очите му затърсиха мобилният компютър за да се заеме с проблема моментално.